Прозорците на къщичката светеха в слаба жълта светлина. Смолистата гора бе потънала в мрак и дърветата наоколо стърчаха като призрачни студени силуети; нищо не шаваше. Единствено сивият дим от комина на къщичката раздвижваше застиналата картина.
Момичето стоеше близо до камината и шиеше. Кожата бе суха и твърда и се налагаше да забива и изважда иглата със сила, но му харесваше да го прави. Беше на не повече от 14 години. Върху бледата му кожа играеха сенките на пламъците и лицето му приятно гореше. Цепениците пукаха и хвърляха искри. Момичето си тананикаше някаква песен, която майка му някога му бе пяла като дете, и я чакаше всеки момент да се прибере.
Изведнъж мелодията секна и ръката на момичето застина, забила иглата до половината. То извърна поглед към вратата, остави кожата и отиде до стената да загаси свещта, после другата. Накрая разбута цепениците в огнището и ги покри с пепел.
За секунди дървената къщичка потъна в мрак и се сля с тъмата.
Юрген, Матиас и Валтер – здрави мъже, ловци и тримата преминали четирисетте - се подадоха иззад храсталаците и пристъпиха. Щом видяха светлината да угасва, Юрген даде с ръка знак на Валтер да заобиколи къщичката, после се обърна към Матиас, който трябваше да го пази. Каквото и да живееше в дървената постройка, със сигурност беше вътре.
Валтер приготви револвера си, приведе се и тихо запристъпва отстрани на къщичката.
Юрген и Матиас останаха отпред пред малката веранда. Първият извади револвера си и се насочи към входната врата, като стъпваше внимателно върху дървените дъски. Трябваше само да почука и да се пази. Матиас вече бе насочил пушката към вратата и държеше здраво приклада. От това разстояние – около десетина крачки – двуцевката без проблем можеше да свали едър глиган; беше го правил десетки пъти. Ръцете му бяха бързи; умът му бе възбуден и жаден за кръв, и в мига, в който вратата се открехнеше, хладнокръвно щеше да дръпне спусъка.
Някъде иззад къщата, навътре между дърветата, се чу трополене. Звукът наподобяваше галопирането на едро животно, после се чу пръхтене. Юрген затаи дъх и се заслуша. Матиас бе готов да стреля, ако Звяра се появеше, когато Валтер изкрещя отзад и гръмна във въздуха.
Тъпото пръхтене се превърна в яростно ръмжене. После се чу звук от удар и разкъсване на плът.
Юрген се втурна мигновено и прескочи ниската веранда. Матиас го последва. Щом заобиколиха къщичката, завариха Валтер - проснат на земята и окървавен. Гърлото му пръскаше във въздуха червени струйки. Гърдите му хриптяха. Краката му ритаха и сякаш се опитваха да задържат духа му.
Мъжете се приближиха още и видяха разкъсания гръден кош, после се спогледаха ужасени. Ръцете им трепереха и стискаха здраво оръжията. Матиас се извърна инстинктивно и насочи пушката си към близките храсталаци, но от там не излезе нищо. Юрген се престраши и се присегна за револвера на Валтер, който издаде още няколко гърлени звуци и спря да шава.
Нещо ги гледаше отгоре.
Юрген се повдигна към задния прозорец и надникна в къщичката. Беше тъмно и нямаше никого. Успя да различи само огнище, малка кръгла маса и три стола.
Матиас щракна с пръсти и посочи някаква закътана пътечка в храсталаците. Юрген не го последва и остана да разглежда къщичката. Когато реши, че няма да открие нищо, насочи револверите напред и с предпазливи стъпки тръгна обратно към вратата. Заобиколи близкия ъгъл и се напрегна да чуе за миниатюрен звук или движение, когато нещо го придърпа назад и с едно движение разкъса шията му с влажната си, широка паст. Ръцете му успяха да произведат 2 изстрела преди да се отпуснах безжизнено до тялото му.
Щом чу изстрелите, Матиас се извърна и се втурна обратно. Заобиколи къщичката и зад ъгъла попадна на окървавеното тяло на Юрген. Бруталната гледка накара краката му да отслабнат изведнъж и кръвта да се изтегли от крайниците. Пушката увисна в ръцете му, но той успя да се съвземе и да я насочи напред. Челюстта му трепереше. Очите му шареха във всички посоки. Ловецът гледаше ту наляво, ту надясно, ту към пътеката, откъдето бяха дошли. Дробовете му хриптяха. Знаеше, че е безсмислено да бяга, защото Звяра щеше да го настигне и удари в гръб. И въпреки това хукна.
Матиас бягаше с все сили и през секунда се обръщаше назад. „Защо дойдохме?! Защо въобще дойдохме?!“, мислеше си той. А беше толкова уверен, когато поеха към къщичката. „Заслона на Звяра“, както я наричаха в селото. Мъжете бяха сигурни, че ще убият напастта, която от векове избива хора и животни. „Къса им гърлата и им изяжда дробовете и далака. После им одира кожата.“, беше разказвал дядо му. „Това не нито човек, нито животно! Това е изрод! Звяр!“. Никой не помнеше колко точно мъже бяха намерили смъртта си в Смолистата гора в опит да убият Звяра, но все още разказваха за хайката на Гьобе от 1813 г. – 9 мъже, въоръжени с брадви и вили. И нито един от тях не се върнал.
Можеше ли пушката да го спаси? Едва сега Матиас разбираше, че дори да бе стрелял в сърцето на Звяра, куршумът едва ли щеше да го повали. Сега разбираше и че през цялото време те са тези, които са били дебнати и следени.
Краката му го предадоха. Гърдите го заболяха ужасно и той спря, изтърва пушката и се просна на земята. Беше замаян. Умът му се разиграваше някаква странна сцена, в която дядо му – отдавна покойник – го гълчи и му забранява да ходи в гората.
С последни сили Матиас се надигна и пресегна към пушката, когато долови шумолене в храсталаците. „По-добре да стрелям“, помисли той и без да се прицелва дръпна двата спусъка. После се залюля, но запази равновесие и се вгледа в някаква точка на близкото дърво. Отне му няколко секунди, докато очите му свикнат с тъмнината, но щом образът се проясни, шокът го порази на място.
Скрит сред клоните на дървото, Звяра наблюдаваше изтощения мъж. Очите му бяха малки и издължени, с жълти оттенъци и ситни зеници. Челюстта му бе квадратна, черепът – гол. Двете малки дупки върху леката издутина на лицето му играха ролята на нос. Тялото му бе мускулесто и покрито с тъмнозелени люспи. От устата му се подаваха четири реда ситни и остри зъби, плътно наредени един до друг. Дългият, разчленен във върха на две, език се подаде от влажната паст, слюнката потече и Звяра връхлетя Матиас с нечовешка сила.
Вратата на къщичката се отвори и някой пристъпи. Момичето стана от стола, насочи свещта и светлината озари пространството. То се усмихна и поздрави:
- Добър вечер, мамо!