Динко Динев
КЪЩАТА С ЯГОДИТЕ

С Били се качихме на колелетата още в 9 сутринта и поехме из малките улички на Нешвил. Час по-късно августовското слънце вече блестеше заслепително, челата ни бяха потни и ледените близалки бяха единственото ни спасение от жегата. Били си взе с вкус на портокал, аз избрах горски плодове и когато спряхме на сянка пред пекарната на госпожа Милман и се огледах във витрината, видях, че езикът ми е придобил индигов цвят.
– Роби, следващата седмица ще те запозная с братовчедка ми Лиса. – Били огледа близалката от всички страни, после пак я нападна. – Тя е колкото нас, на девет.
– Ще ти идва на гости?
Той изсумтя нещо в отговор.
– За колко време?
– Не знам – сви рамене. Очите му продължаваха да инспектират сладкото парче лед на всеки две секунди, сякаш с това проверяваше напредъка си. – Сигурно за седмица… или две. Спокойно, пак ще се виждаме всеки ден. Ще обикаляме тримата. Лиса ще ти хареса.
– Може би… Ако не се разбираме, ще си намеря оправдание да не излизам.
– Тя учи френски. И много обича да чете. Може тримата да се събираме у дома, когато нашите ги няма.
– Може – отвърнах, въпреки че не обичах да ходя у тях. Харесваше ми само когато гледахме телевизия, защото ние все още нямахме телевизор и черно-белите образи ми се струваха като фантастични картини от бъдещето.
Били погледна към отсрещната страна на улицата, после продължи с близалката.
– Роби... като дойде Лиса... искаш ли да влезем в Къщата с ягодите?
– Къде е това?
– Зад нас. Не я ли знаеш?!
– Не. Така де, виждал съм я, но не знаех, че така ѝ казват.
– Заради дивите ягоди по оградата. Тази къща сигурно е на двеста години.
– Не знам дали нашите ще ме пуснат…
– Ние няма да ги питаме, тъпчо! Ще се покатерим през оградата, после по страничните прозорци и сме вътре. Казват, че имало духове и затова никой не живее там.
– Тогава защо ни е да влизаме?
Били вдигна рамене.
– Без причина. Просто да видим какво има.
Къщата с ягодите бе кокетна малка постройка на два етажа, сгушена между две по-високи кооперации. Фасадата ѝ бе в есенножълт нюанс, а дървената дограма и гипсовите орнаменти около прозорците бяха боядисани в бяло. От втория етаж се подаваше просторна извита тераса с ограда от ковано желязо. Покривът бе във викториански стил – разделен на четири части, като югоизточната се издигаше над останалите, подобно на малка кула. Девет ниски стъпала водеха към входната врата; декоративен парапет от каменни балюстри ограждаше двете страни на стълбището и продължаваше по края на верандата.
Дворът пред къщата бе скромен, но преливащ от зеленина. Оградата също бе с форми от ковано желязо, а над пътната врата се извиваше каменна арка и всеки възрастен, по-висок от метър и седемдесет, трябваше да се приведе, за да влезе. Пощенската кутия, на която бе изписано числото 18, бе ръждясала и леко разкривена и по всичко личеше, че пощальонът отдавна я подминава.
– Хвана те страх, нали? – попита Били и ме извади от унеса, в който бях изпаднал, докато гледах към къщата.
– Не – излъгах аз.
– Да бе, да! Шубе те е! Като онзи път, когато топката влезе в двора на гробището.
– Не ме е страх. Просто не виждам смисъл да влизаме в чужда къща – смотолевих аз.
– Тя не е чужда, Роби. Тя е... на града. Никой не живее в нея, значи всеки може да влезе. Но щом не искаш... – Били извъртя колелото и потегли.
Аз хвърлих още един поглед към къщата и поех след него.
На вечеря събрах смелост и попитах нашите за Къщата с ягодите. Те обикновено знаеха всичко за хората и местата в града, така че щях лесно да проверя дали Били казваше истината, или просто се опитваше да ме сплаши.
– Мамо, сещаш ли се за онази къща, която е срещу пекарната на госпожа Милман? – попитах небрежно.
– Какво за нея? – отвърна мама, без да отделя очи от печения картоф, който току-що бе разрязала. Пред лицето ѝ се извиха няколко струйки гореща пара.
– Били каза, че я наричали „Къщата с ягодите“ и че в нея имало духове.
– С Били сте ходили там?! – попита татко и ме погледна изпод вежди.
– Само минахме. Нищо не сме правили.
– Нямаш работа там, Роби – рече мама.
– Аз просто…
– Роби, слушай майка си! – прекъсна ме татко. Тонът му внезапно стана строг. – Забраняваме ти да ходиш на това място, без значение какво ти казва Били! Ако разберем, че си ходил там, ще има наказание, ясно?!
Баба, която седеше на креслото си и плетеше, се обади:
– Стига сте го плашили с тия истории. Къщата с ягодите си е обикновена къща, като всяка друга в града. Пък и старият Сиймор отдавна не живее там.
– Мамо!... – възрази татко.
– Е, какво сега, нямам ли право да кажа нещо?! Децата са си деца, любопитни са. Нищо лошо не е направил, като е отишъл там.
– Мамо, моля те! Ние решаваме кое е добре за него и кое не. Нямаш работа там, Роби, разбрано?!
– Разбрах… – сведох глава аз.
После настана мълчание. Чуваше се само тракането на приборите и гласът на Тони Парсън, който четеше вечерните новини по радиото. Мама и татко обсъждаха някакви неща за ремонта на къщата, който ни предстоеше, но в ума ми все още кънтеше забраната и не обръщах внимание на разговора.
Заспах потиснат и с една-единствена мисъл в главата: никога и за нищо на света да не приближавам Къщата с ягодите.
***
В понеделник дойде братовчедката на Били и още на следващия ден се запознахме. Беше висока колкото мен, с лунички и бретон, който падаше над очите ѝ; носеше бяла тениска и розови шорти и имаше белег на коляното.
Тримата седяхме по турски на прясно окосената ливада в градската градина само на две преки от Къщата с ягодите и си говорехме ту за училището, ту за родителите ни, ту за кокер шпаньола на Лиса, който се разболял наскоро. Настроението бе минорно.
– Искате ли да ходим за близалки?! – предложих аз в опит да ги ободря.
– Не – отвърна апатично Били. – Само 10 часа е. Нека стане по-горещо.
– То и сега е горещо. Пък и после можем да си вземем пак – рекох аз, въпреки че нашите ми бяха забранили да си купувам повече от една близалка на ден и максимум три на седмица.
– Лиса, ти искаш ли? – попита я той.
– Не сега – отвърна намръщено.
– Ти, ако искаш, иди и си вземи. Ние ще те чакаме тук.
– Вече не ми се ходи – отвърнах и откъснах стръкче трева, което се бе спасило от ножа на косачката. – Може би после…
Все още се срамувах от Лиса и избягвах да я гледам в очите и да я заговарям.
– Роби, ти наистина ли ще слагаш очила? – оживи се Били изведнъж. По погледа му знаех какво следва.
– Може би. Другата седмица ще ходим пак на лекар.
– Ще имаш… прозорци на очите – рече той и двамата с братовчедка му се разсмяха. – Господин Цайс!
– Не мисля, че е смешно. На всеки може да се случи.
– Четириокия… – продължи Били. – Доктор Роби на вашите услуги!
Последва още по-силен смях, който продължи известно време. Аз се засмях няколко пъти насила, но мисълта за посещението при лекаря стопи усмивката ми.
Когато Били се успокои, стана, обходи градската градина с поглед и заяви:
– Хайде да ходим при Къщата с ягодите!
– Къщата с ягодите? – Лиса искаше пояснение.
– Да. На пет минути оттук е. Много е стара и вътре има духове.
– Истински духове?! – присви очи момичето.
– Естествено! От онези, дето местят предмети и затварят вратата след теб – отвърна загадъчно той.
– Яко!
Сърцето ми моментално се разтрепери и по дланите ми изби хладна пот. Трябваше да намеря начин да ги разубедя или да ги откажа, без да изглеждам като страхливец.
– На мен не ми се ходи сега.
– Хайде де, Робиии! Нищо няма да ти стане. Ти ще чакаш отпред, като не искаш да влизаш.
– Не.
– Защо? Вашите ли не ти дават? Или те е бъз?
– Просто не искам. Предпочитам да отидем до библиотеката.
– Пфу! Библиотеки има навсякъде. Какво ще правим там? – Били възседна колелото си и нагласи десния педал. – Хайде, Лиса! Карай след мен!
Момичето се качи на колелото, което бащата на Били бе купил специално за нея, и двамата тръгнаха. Аз останах да си седя на тревата и се замислих колко съм безсилен пред решенията на Били и че никога нямам шанс да наложа мнението си. После се запитах каква е вероятността нашите да разберат, че съм ходил до къщата. По това време и двамата бяха на работа, освен това нямаха нито един познат в района…
Реших, че предложението на Били да ги чакам отвън, не е чак толкова лошо, затова грабнах колелото и се опитах да ги настигна. Така нямаше да се деля, нито да изглеждам като смотаняк в очите на Лиса. И след серия енергични завъртания на педалите и няколко ловки маневри по тротоарите успях да ги настигна.
Вече бяхме на мястото.
– Странна е – каза Лиса, изучавайки с интерес къщата. – Прилича на онези… призрачните къщи в Мичиган. Чела съм, че там има цял квартал с такива.
В този момент Били се опита да се промуши през решетките, но бързо разбра, че няма да успее, затова просто залепи лице за оградата и започна да проучва двора.
– Вижте! Птица! – възкликна той и посочи нагоре. – Ей там, на втория етаж!
После се огледа за камък по тротоара и след като намери, провря ръка през решетките и го запрати към къщата. Аз все още не откривах птицата и си мислех за две неща: че наистина имам нужда от очила и че тази история с камъка няма да свърши добре.
– Удари над вратата – констатира Лиса. – Малко по-силно трябва.
Били взе друг камък, дръпна се малко назад и го запрати със сила. Миг по-късно се чу трясък от счупено стъкло, тримата се спогледахме уплашени, яхнахме колелетата и отпрашихме по улицата. Птицата се спусна и прелетя над мен. Дали заради силния уплах, или защото от сутрин до вечер не слизах от колелото, бързо набрах скорост и Били и Лиса изостанаха назад. Подминах една пряка, после втора, когато изведнъж нещо голямо и червено се изпречи на пътя ми и всичко побеля.
Събудих се с ужасно главоболие. Зрението ми все още бе замъглено; всичко около мен бе в бледосиви нюанси. Щом се свестих, осъзнах, че не съм у дома, нито пък в болницата. Бях в къща – светла и тиха. И макар навън да бе адска жега, вътре бе прохладно и приятно.
Сложих инстинктивно ръка върху челото си и усетих нещо мокро и студено. Беше торба с лед. Притиснах я внимателно и бавно се надигнах от канапето, на което лежах. Първото нещо, което видях, бе стар дървен скрин, който ме гледаше от отсрещната стена. Върху него имаше кръгъл метален часовник и кана с вода. Стените на стаята бяха бели, подът – дървен и застлан с малък тюркоазен килим. От огромния прозорец вдясно от мен нахлуваше светлина и стаята сякаш сияеше по някакъв необикновен начин. Отвън се виждаха клони и пищна зеленина. До прозореца имаше малка масичка и две кресла, едното от които бе празно, а на другото, кръстосал крака, седеше възрастен мъж. Беше слаб и облечен в елегантен светлосин костюм и бяла риза. Кафявите му обувки блестяха; косата му бе бяла като памук и пригладена назад. Лицето му бе продълговато и интелигентно.
– Силен удар, а? – рече той със спокоен, леко хриплив глас и стана от мястото си. Щом се изправи, забелязах колко е висок – може би най-високият човек, който някога бях виждал. – По-добре ли си сега?
Кимнах. Мъжът подаде дланта си към мен и аз поставих торбата с лед в нея. Пръстите му бяха необичайно дълги и прави.
– Стой тук. Ще ти донеса сок – каза той и отнесе леда в съседната стая.
След минута се върна с чаша кървавочервен сок. – Нали обичаш сок от вишни? Ще помогне да се почувстваш по-добре.
Потвърдих, макар че не ми беше особено любим. Когато станеше дума за сок от вишни, си представях сока на баба, който бе ужасно кисел. Този се оказа хубав – приятно сладък, с наситен вкус и много ароматен. Изпих чашата до половината и я оставих на масичката вдясно от мен.
Мъжът дръпна едно от чекмеджетата на скрина, извади оттам малко кръгло огледало и ми го подаде. Огледах се: отдясно на главата си имах огромна червена подутина.
– Леле! – уплаших се аз.
– Беше по-голяма. Сега е поспаднала. Ще се оправиш бързо – успокои ме той, взе огледалото и седна на креслото. – Ти си Роби – хлапето на Фил и Кейти Робъртсън, нали?
– Да.
– Вие ли счупихте стъклото на прозореца ми? – попита възрастният мъж с добронамерен тон и се приведе напред. Беше безсмислено да отричам – той вече знаеше отговора.
– Да. Съжалявам... Не трябваше да слушам Били. Той винаги ме забърква в такива неща.
– Ще го поправя – махна с ръка той. – Имам няколко стари стъкла в навеса отзад…
– Вие... Вие ли ме доведохте тук?
– Аз. Бях наблизо и те пренесох. Рано е все още.
– Това е къщата, нали? – попитах неуверено аз. – Къщата с ягодите?
– Точно така. Макар че… ягодите, които някога растяха отвън, вече ги няма – отвърна той и се засмя. – Бях на твоята възраст, когато през една тежка зима измръзнаха и никога повече не поникнаха. Но пък вишните отзад оцеляха и дават хубави плодове, от които правя сок. Боли ли те главата още? Господин Тукър наби спирачките в последния момент.
Спомените блеснаха изведнъж в ума ми и се оформиха в кошмарен образ: брадясалото лице на господин Тукър, червеният му пикап, страничната врата... а сега и Къщата с ягодите… Когато нашите разберяха за всичко това, две седмици наказание не ми мърдаха. Поне.
– Спомних си – казах аз. – Карах бързо и не се огледах. Господин Тукър излезе неочаквано. Той добре ли е? Трябва да го намеря и да му се извиня. Вината беше моя.
– Не се тревожи за него. Малко е поуплашен, но е добре. Прощавай, че не се представих по-рано: аз съм господин Сиймор. Хенри Сиймор.
От часовника на скрина се разнесе единичен металически звън. Стрелките показваха малко преди 12 на обед.
– Извини ме за минутка, Роби.
Господин Сиймор стана, излезе от стаята и скоро се върна с голям метален кафез. Вътре се спотайваше чисто черен гарван с лъскави пера и сиви замъглени очи, сякаш бе сляп.
– Роби, това е Морс. Той е моята компания през голяма част от времето.
– Имате гарван в дома си?!
– Да... Знаеш ли, че гарваните са много интелигентни животни и дори могат да разпознават човешките лица?
– Наистина ли?! Може ли да го видя?
Той кимна утвърдително. Коленичих пред кафеза и огледах птицата. Тя въртеше неспокойно глава, после се извърна към прозореца и изграчи два пъти.
– Морс трудно свиква с нови хора, но съм сигурен, че те харесва. Сега обаче се налага да го пусна навън. Има задължения.
Господин Сиймор разтвори широко прозореца, после отвори кафеза и Морс се изстреля безшумно навън, изпълвайки небето с дрезгавия си грач.
– Ще се върне ли?
– О, разбира се! Той винаги се връща. Къщата е и негов дом все пак – рече той и се настани в креслото. – Ти имаш котарак, нали, Роби? Сив, със сини очи.
– Откъде знаете? – попитах озадачен аз, но господин Сиймор само се усмихна в отговор. – Казва се Рубенс – британски късокосмест. Сега е на 3 години. Мама и татко ми го подариха за Коледа.
– Чудесно! Трябва да знаеш, че родителите ти те обичат повече, отколкото предполагаш, Роби.
– Те не ми разрешават да идвам тук – казах смутено. – Казват, че било… че нямам работа тук.
– Опасно? Казват ти, че е опасно? – запита господин Сиймор. – А ти мислиш ли, че си в опасност сега?
– Не знам – свих рамене. – Те са ми родители. Трябва да ги слушам.
Някой почука на вратата и господин Сиймор се обади на висок глас:
– Отворено е!
Пантите тихо изскърцаха и си помислих, че сигурно нашите са дошли да ме търсят. Оказа се господин Пестъл – нисък, дебел и плешив мъж, наближаващ шейсетте, който държеше месарницата до нас. Влезе запъхтян, свали си шапката и кимна за поздрав.
– Здравей, Дан! – поздрави го сърдечно домакинът. – Беше време. Нагоре по стълбите, последната врата вляво по коридора.
– По стълбите… вляво по коридора… – повтори на себе си месарят, кимна и тръгна нагоре.
– Познавате господин Пестъл?
– Разбира се. Аз познавам всички в този град, Роби. И докато не съм забравил... – Господин Сиймор се приведе, за да провери дали Пестъл се е качил, после продължи с тих, предупредителен тон: – Можеш да идваш тук, когато пожелаеш, но никога, абсолютно никога не се качвай на втория етаж – завърши с усмивка той.
– Да, господин Сиймор.
– Аз ще ти кажа, когато му дойде времето. А сега е добре да си доизпиеш сока и да се прибереш у дома. Родителите ти сигурно са загрижени за теб, нали? – лицето му стана ведро отново.