С Били се качихме на колелетата още в 9 сутринта и поехме из малките улички на Нешвил. Час по-късно августовското слънце вече блестеше заслепително, челата ни бяха потни и ледените близалки бяха единственото ни спасение от жегата. Били си взе с вкус на портокал, аз избрах горски плодове и когато спряхме на сянка пред пекарната на госпожа Милман и се огледах във витрината, видях, че езикът ми е придобил индигов цвят.
– Роби, следващата седмица ще те запозная с братовчедка ми Лиса. – Били огледа близалката от всички страни, после пак я нападна. – Тя е колкото нас, на девет.
– Ще ти идва на гости?
Той изсумтя нещо в отговор.
– За колко време?
– Не знам – сви рамене. Очите му продължаваха да инспектират сладкото парче лед на всеки две секунди, сякаш с това проверяваше напредъка си. – Сигурно за седмица… или две. Спокойно, пак ще се виждаме всеки ден. Ще обикаляме тримата. Лиса ще ти хареса.
– Може би… Ако не се разбираме, ще си намеря оправдание да не излизам.
– Тя учи френски. И много обича да чете. Може тримата да се събираме у дома, когато нашите ги няма.
– Може – отвърнах, въпреки че не обичах да ходя у тях. Харесваше ми само когато гледахме телевизия, защото ние все още нямахме телевизор и черно-белите образи ми се струваха като фантастични картини от бъдещето.
Били погледна към отсрещната страна на улицата, после продължи с близалката.
– Роби... като дойде Лиса... искаш ли да влезем в Къщата с ягодите?
– Къде е това?
– Зад нас. Не я ли знаеш?!
– Не. Така де, виждал съм я, но не знаех, че така ѝ казват.
– Заради дивите ягоди по оградата. Тази къща сигурно е на двеста години.
– Не знам дали нашите ще ме пуснат…
– Ние няма да ги питаме, тъпчо! Ще се покатерим през оградата, после по страничните прозорци и сме вътре. Казват, че имало духове и затова никой не живее там.
– Тогава защо ни е да влизаме?
Били вдигна рамене.
– Без причина. Просто да видим какво има.
Къщата с ягодите бе кокетна малка постройка на два етажа, сгушена между две по-високи кооперации. Фасадата ѝ бе в есенножълт нюанс, а дървената дограма и гипсовите орнаменти около прозорците бяха боядисани в бяло. От втория етаж се подаваше просторна извита тераса с ограда от ковано желязо. Покривът бе във викториански стил – разделен на четири части, като югоизточната се издигаше над останалите, подобно на малка кула. Девет ниски стъпала водеха към входната врата; декоративен парапет от каменни балюстри ограждаше двете страни на стълбището и продължаваше по края на верандата.
Дворът пред къщата бе скромен, но преливащ от зеленина. Оградата също бе с форми от ковано желязо, а над пътната врата се извиваше каменна арка и всеки възрастен, по-висок от метър и седемдесет, трябваше да се приведе, за да влезе. Пощенската кутия, на която бе изписано числото 18, бе ръждясала и леко разкривена и по всичко личеше, че пощальонът отдавна я подминава.
– Хвана те страх, нали? – попита Били и ме извади от унеса, в който бях изпаднал, докато гледах към къщата.
– Не – излъгах аз.
– Да бе, да! Шубе те е! Като онзи път, когато топката влезе в двора на гробището.
– Не ме е страх. Просто не виждам смисъл да влизаме в чужда къща – смотолевих аз.
– Тя не е чужда, Роби. Тя е... на града. Никой не живее в нея, значи всеки може да влезе. Но щом не искаш... – Били извъртя колелото и потегли.
Аз хвърлих още един поглед към къщата и поех след него.
На вечеря събрах смелост и попитах нашите за Къщата с ягодите. Те обикновено знаеха всичко за хората и местата в града, така че щях лесно да проверя дали Били казваше истината, или просто се опитваше да ме сплаши.
– Мамо, сещаш ли се за онази къща, която е срещу пекарната на госпожа Милман? – попитах небрежно.
– Какво за нея? – отвърна мама, без да отделя очи от печения картоф, който току-що бе разрязала. Пред лицето ѝ се извиха няколко струйки гореща пара.
– Били каза, че я наричали „Къщата с ягодите“ и че в нея имало духове.
– С Били сте ходили там?! – попита татко и ме погледна изпод вежди.
– Само минахме. Нищо не сме правили.
– Нямаш работа там, Роби – рече мама.
– Аз просто…
– Роби, слушай майка си! – прекъсна ме татко. Тонът му внезапно стана строг. – Забраняваме ти да ходиш на това място, без значение какво ти казва Били! Ако разберем, че си ходил там, ще има наказание, ясно?!
Баба, която седеше на креслото си и плетеше, се обади:
– Стига сте го плашили с тия истории. Къщата с ягодите си е обикновена къща, като всяка друга в града. Пък и старият Сиймор отдавна не живее там.
– Мамо!... – възрази татко.
– Е, какво сега, нямам ли право да кажа нещо?! Децата са си деца, любопитни са. Нищо лошо не е направил, като е отишъл там.
– Мамо, моля те! Ние решаваме кое е добре за него и кое не. Нямаш работа там, Роби, разбрано?!
– Разбрах… – сведох глава аз.
После настана мълчание. Чуваше се само тракането на приборите и гласът на Тони Парсън, който четеше вечерните новини по радиото. Мама и татко обсъждаха някакви неща за ремонта на къщата, който ни предстоеше, но в ума ми все още кънтеше забраната и не обръщах внимание на разговора.
Заспах потиснат и с една-единствена мисъл в главата: никога и за нищо на света да не приближавам Къщата с ягодите.
***
В понеделник дойде братовчедката на Били и още на следващия ден се запознахме. Беше висока колкото мен, с лунички и бретон, който падаше над очите ѝ; носеше бяла тениска и розови шорти и имаше белег на коляното.
Тримата седяхме по турски на прясно окосената ливада в градската градина само на две преки от Къщата с ягодите и си говорехме ту за училището, ту за родителите ни, ту за кокер шпаньола на Лиса, който се разболял наскоро. Настроението бе минорно.
– Искате ли да ходим за близалки?! – предложих аз в опит да ги ободря.
– Не – отвърна апатично Били. – Само 10 часа е. Нека стане по-горещо.
– То и сега е горещо. Пък и после можем да си вземем пак – рекох аз, въпреки че нашите ми бяха забранили да си купувам повече от една близалка на ден и максимум три на седмица.
– Лиса, ти искаш ли? – попита я той.
– Не сега – отвърна намръщено.
– Ти, ако искаш, иди и си вземи. Ние ще те чакаме тук.
– Вече не ми се ходи – отвърнах и откъснах стръкче трева, което се бе спасило от ножа на косачката. – Може би после…
Все още се срамувах от Лиса и избягвах да я гледам в очите и да я заговарям.
– Роби, ти наистина ли ще слагаш очила? – оживи се Били изведнъж. По погледа му знаех какво следва.
– Може би. Другата седмица ще ходим пак на лекар.
– Ще имаш… прозорци на очите – рече той и двамата с братовчедка му се разсмяха. – Господин Цайс!
– Не мисля, че е смешно. На всеки може да се случи.
– Четириокия… – продължи Били. – Доктор Роби на вашите услуги!
Последва още по-силен смях, който продължи известно време. Аз се засмях няколко пъти насила, но мисълта за посещението при лекаря стопи усмивката ми.
Когато Били се успокои, стана, обходи градската градина с поглед и заяви:
– Хайде да ходим при Къщата с ягодите!
– Къщата с ягодите? – Лиса искаше пояснение.
– Да. На пет минути оттук е. Много е стара и вътре има духове.
– Истински духове?! – присви очи момичето.
– Естествено! От онези, дето местят предмети и затварят вратата след теб – отвърна загадъчно той.
– Яко!
Сърцето ми моментално се разтрепери и по дланите ми изби хладна пот. Трябваше да намеря начин да ги разубедя или да ги откажа, без да изглеждам като страхливец.
– На мен не ми се ходи сега.
– Хайде де, Робиии! Нищо няма да ти стане. Ти ще чакаш отпред, като не искаш да влизаш.
– Не.
– Защо? Вашите ли не ти дават? Или те е бъз?
– Просто не искам. Предпочитам да отидем до библиотеката.
– Пфу! Библиотеки има навсякъде. Какво ще правим там? – Били възседна колелото си и нагласи десния педал. – Хайде, Лиса! Карай след мен!
Момичето се качи на колелото, което бащата на Били бе купил специално за нея, и двамата тръгнаха. Аз останах да си седя на тревата и се замислих колко съм безсилен пред решенията на Били и че никога нямам шанс да наложа мнението си. После се запитах каква е вероятността нашите да разберат, че съм ходил до къщата. По това време и двамата бяха на работа, освен това нямаха нито един познат в района…
Реших, че предложението на Били да ги чакам отвън, не е чак толкова лошо, затова грабнах колелото и се опитах да ги настигна. Така нямаше да се деля, нито да изглеждам като смотаняк в очите на Лиса. И след серия енергични завъртания на педалите и няколко ловки маневри по тротоарите успях да ги настигна.
Вече бяхме на мястото.
– Странна е – каза Лиса, изучавайки с интерес къщата. – Прилича на онези… призрачните къщи в Мичиган. Чела съм, че там има цял квартал с такива.
В този момент Били се опита да се промуши през решетките, но бързо разбра, че няма да успее, затова просто залепи лице за оградата и започна да проучва двора.
– Вижте! Птица! – възкликна той и посочи нагоре. – Ей там, на втория етаж!
После се огледа за камък по тротоара и след като намери, провря ръка през решетките и го запрати към къщата. Аз все още не откривах птицата и си мислех за две неща: че наистина имам нужда от очила и че тази история с камъка няма да свърши добре.
– Удари над вратата – констатира Лиса. – Малко по-силно трябва.
Били взе друг камък, дръпна се малко назад и го запрати със сила. Миг по-късно се чу трясък от счупено стъкло, тримата се спогледахме уплашени, яхнахме колелетата и отпрашихме по улицата. Птицата се спусна и прелетя над мен. Дали заради силния уплах, или защото от сутрин до вечер не слизах от колелото, бързо набрах скорост и Били и Лиса изостанаха назад. Подминах една пряка, после втора, когато изведнъж нещо голямо и червено се изпречи на пътя ми и всичко побеля.
Събудих се с ужасно главоболие. Зрението ми все още бе замъглено; всичко около мен бе в бледосиви нюанси. Щом се свестих, осъзнах, че не съм у дома, нито пък в болницата. Бях в къща – светла и тиха. И макар навън да бе адска жега, вътре бе прохладно и приятно.
Сложих инстинктивно ръка върху челото си и усетих нещо мокро и студено. Беше торба с лед. Притиснах я внимателно и бавно се надигнах от канапето, на което лежах. Първото нещо, което видях, бе стар дървен скрин, който ме гледаше от отсрещната стена. Върху него имаше кръгъл метален часовник и кана с вода. Стените на стаята бяха бели, подът – дървен и застлан с малък тюркоазен килим. От огромния прозорец вдясно от мен нахлуваше светлина и стаята сякаш сияеше по някакъв необикновен начин. Отвън се виждаха клони и пищна зеленина. До прозореца имаше малка масичка и две кресла, едното от които бе празно, а на другото, кръстосал крака, седеше възрастен мъж. Беше слаб и облечен в елегантен светлосин костюм и бяла риза. Кафявите му обувки блестяха; косата му бе бяла като памук и пригладена назад. Лицето му бе продълговато и интелигентно.
– Силен удар, а? – рече той със спокоен, леко хриплив глас и стана от мястото си. Щом се изправи, забелязах колко е висок – може би най-високият човек, който някога бях виждал. – По-добре ли си сега?
Кимнах. Мъжът подаде дланта си към мен и аз поставих торбата с лед в нея. Пръстите му бяха необичайно дълги и прави.
– Стой тук. Ще ти донеса сок – каза той и отнесе леда в съседната стая.
След минута се върна с чаша кървавочервен сок. – Нали обичаш сок от вишни? Ще помогне да се почувстваш по-добре.
Потвърдих, макар че не ми беше особено любим. Когато станеше дума за сок от вишни, си представях сока на баба, който бе ужасно кисел. Този се оказа хубав – приятно сладък, с наситен вкус и много ароматен. Изпих чашата до половината и я оставих на масичката вдясно от мен.
Мъжът дръпна едно от чекмеджетата на скрина, извади оттам малко кръгло огледало и ми го подаде. Огледах се: отдясно на главата си имах огромна червена подутина.
– Леле! – уплаших се аз.
– Беше по-голяма. Сега е поспаднала. Ще се оправиш бързо – успокои ме той, взе огледалото и седна на креслото. – Ти си Роби – хлапето на Фил и Кейти Робъртсън, нали?
– Да.
– Вие ли счупихте стъклото на прозореца ми? – попита възрастният мъж с добронамерен тон и се приведе напред. Беше безсмислено да отричам – той вече знаеше отговора.
– Да. Съжалявам... Не трябваше да слушам Били. Той винаги ме забърква в такива неща.
– Ще го поправя – махна с ръка той. – Имам няколко стари стъкла в навеса отзад…
– Вие... Вие ли ме доведохте тук?
– Аз. Бях наблизо и те пренесох. Рано е все още.
– Това е къщата, нали? – попитах неуверено аз. – Къщата с ягодите?
– Точно така. Макар че… ягодите, които някога растяха отвън, вече ги няма – отвърна той и се засмя. – Бях на твоята възраст, когато през една тежка зима измръзнаха и никога повече не поникнаха. Но пък вишните отзад оцеляха и дават хубави плодове, от които правя сок. Боли ли те главата още? Господин Тукър наби спирачките в последния момент.
Спомените блеснаха изведнъж в ума ми и се оформиха в кошмарен образ: брадясалото лице на господин Тукър, червеният му пикап, страничната врата... а сега и Къщата с ягодите… Когато нашите разберяха за всичко това, две седмици наказание не ми мърдаха. Поне.
– Спомних си – казах аз. – Карах бързо и не се огледах. Господин Тукър излезе неочаквано. Той добре ли е? Трябва да го намеря и да му се извиня. Вината беше моя.
– Не се тревожи за него. Малко е поуплашен, но е добре. Прощавай, че не се представих по-рано: аз съм господин Сиймор. Хенри Сиймор.
От часовника на скрина се разнесе единичен металически звън. Стрелките показваха малко преди 12 на обед.
– Извини ме за минутка, Роби.
Господин Сиймор стана, излезе от стаята и скоро се върна с голям метален кафез. Вътре се спотайваше чисто черен гарван с лъскави пера и сиви замъглени очи, сякаш бе сляп.
– Роби, това е Морс. Той е моята компания през голяма част от времето.
– Имате гарван в дома си?!
– Да... Знаеш ли, че гарваните са много интелигентни животни и дори могат да разпознават човешките лица?
– Наистина ли?! Може ли да го видя?
Той кимна утвърдително. Коленичих пред кафеза и огледах птицата. Тя въртеше неспокойно глава, после се извърна към прозореца и изграчи два пъти.
– Морс трудно свиква с нови хора, но съм сигурен, че те харесва. Сега обаче се налага да го пусна навън. Има задължения.
Господин Сиймор разтвори широко прозореца, после отвори кафеза и Морс се изстреля безшумно навън, изпълвайки небето с дрезгавия си грач.
– Ще се върне ли?
– О, разбира се! Той винаги се връща. Къщата е и негов дом все пак – рече той и се настани в креслото. – Ти имаш котарак, нали, Роби? Сив, със сини очи.
– Откъде знаете? – попитах озадачен аз, но господин Сиймор само се усмихна в отговор. – Казва се Рубенс – британски късокосмест. Сега е на 3 години. Мама и татко ми го подариха за Коледа.
– Чудесно! Трябва да знаеш, че родителите ти те обичат повече, отколкото предполагаш, Роби.
– Те не ми разрешават да идвам тук – казах смутено. – Казват, че било… че нямам работа тук.
– Опасно? Казват ти, че е опасно? – запита господин Сиймор. – А ти мислиш ли, че си в опасност сега?
– Не знам – свих рамене. – Те са ми родители. Трябва да ги слушам.
Някой почука на вратата и господин Сиймор се обади на висок глас:
– Отворено е!
Пантите тихо изскърцаха и си помислих, че сигурно нашите са дошли да ме търсят. Оказа се господин Пестъл – нисък, дебел и плешив мъж, наближаващ шейсетте, който държеше месарницата до нас. Влезе запъхтян, свали си шапката и кимна за поздрав.
– Здравей, Дан! – поздрави го сърдечно домакинът. – Беше време. Нагоре по стълбите, последната врата вляво по коридора.
– По стълбите… вляво по коридора… – повтори на себе си месарят, кимна и тръгна нагоре.
– Познавате господин Пестъл?
– Разбира се. Аз познавам всички в този град, Роби. И докато не съм забравил... – Господин Сиймор се приведе, за да провери дали Пестъл се е качил, после продължи с тих, предупредителен тон: – Можеш да идваш тук, когато пожелаеш, но никога, абсолютно никога не се качвай на втория етаж – завърши с усмивка той.
– Да, господин Сиймор.
– Аз ще ти кажа, когато му дойде времето. А сега е добре да си доизпиеш сока и да се прибереш у дома. Родителите ти сигурно са загрижени за теб, нали? – лицето му стана ведро отново.
Двамата станахме и се насочихме към двора.
– Колелото ти е до оградата. За разлика от главата ти, то не е пострадало при удара. Карай внимателно, момче! Времето трудно се връща назад – тупна ме по рамото той и си казахме довиждане.
Карах бавно към вкъщи. Вече се бях примирил с мисълта, че ме очаква дълго наказание, навярно чак до започването на учебната година след две седмици, и че скоро няма да видя Били и Лиса. Когато наближих, видях спряла полицейска кола отпред и мама и татко, които говореха с шерифа.
– Роби! – викна мама, щом ме видя, и се спусна към мен. – Роби! Добре ли си?
Тя ме пое в прегръдките си и прокара пръсти през косата ми. Татко и шерифът дойдоха при нас.
– Кажи ми, добре ли си? Боли ли те някъде? Къде беше? – не спираше да пита тя.
– Добре съм, мамо.
– Казаха ни, че си се блъснал и си изгубил съзнание.
– Как си, младежо? – попита шерифът и се приведе към мен. – Къде беше? Търсим те цял следобед.
„Те не знаят“, помислих си аз и в ума ми изникна благият образ на господин Сиймор.
– Уплаши ли се? – попита татко. За пръв път го виждах толкова угрижен и мил. – Тукър каза, че си изникнал изневиделица и си се забил странично в пикапа му.
– Не помня… Добре съм. Нищо ми няма.
– Още е объркан – рече шерифът. – Дайте му малко време. Нека си почива. Ако се почувства зле, го заведете на лекар.
Прибрахме се у дома и аз отидох в банята да си измия ръцете. Когато се погледнах в огледалото, останах изумен – на челото ми нямаше и следа от подутината. Сякаш никога не е била там.
На другата сутрин чух баба да казва, че господин Пестъл е починал вчера на обед.
***
Родителите на Били щяха да водят него и братовчедка му на излет извън града и нямаше да ги има целия ден. Нямаше какво други да правя, затова след закуска се качих на колелото и отидох до библиотеката, за да върна няколко книги. Избрах си нови, сложих ги в раницата и подкарах безцелно из алеите.
Минах покрай гарата, стадиона и телевизионната кула, после свих към театъра, евангелистката църква, градската градина и след няколко преки се озовах пред Къщата с ягодите. Реших да вляза. Подпрях колелото от вътрешната страна на оградата и се насочих към входната врата. Почуках веднъж, два пъти и когато никой не отвори, директно влязох.
Господин Сиймор стоеше в креслото до прозореца и носеше същия светлосин костюм.
– „Моби Дик“ е отличен избор, Роби! – каза той, щом пристъпих прага, и очите му блеснаха. Аз замръзнах на място. – Сядай. Ще ти донеса сок.
Оставих раницата, в която носех и романа на Мелвил, и седнах на канапето. След минута той се върна с чаша вишнева наслада.
– Цицината е изчезнала... Вече си по-добре, нали?
– О, да! Всъщност ми мина още като се прибрах вкъщи.
Отпих от сока, оставих чашата на масата и го попитах как е разбрал за книгата.
– Искаш да знаеш твърде много, Роби. Един ден ще разбереш, че има неща, които не могат да бъдат обяснени, а и не бива. Ако знаехме и разбирахме всичко за света около нас, нямаше да ни е интересно, не мислиш ли?
– Може би... – съгласих се аз, въпреки че все още исках да разбера как го бе направил. – Господин Сиймор, може ли да ви попитам нещо… за къщата?
– Разбира се.
– Моят приятел Били каза, че… че в къщата има духове. Вярно ли е?
– Духове?! Тук?! Ако имаше духове, аз едва ли щях да съм жив – разсмя се той. – А и да ти кажа честно, не вярвам в духовете. Те са просто за да плашат децата и да ги държат настрана от опасни места.
– Ами вторият етаж? Какво има там?
– Вторият етаж… вторият етаж е специално място, Роби. Но, добре, ще ти разкажа малко за него. – Той кръстоса крака и започна: – На втория етаж има три стаи. В първата ще откриеш удобно кресло и моята скромна библиотека. Там си почивам. Тъй като отдавна не мога да спя, само книгите ми помагат да си почина. Втората стая е ателието на моя дядо Алберт, а третата винаги е заключена. Е, почти винаги. В нея има голямо огледало, което помага на хората да намерят пътя.
– Пътя… закъде?
– Някой ден ще разбереш. Има много време дотогава.
– Хм… Били ми каза още, че никой не живее в къщата. И че била на двеста години.
– За последното е прав. Всъщност никой не знае кой е построил къщата, но моят прадядо Вилхелм е живял тук и точно той е засадил ягодовите храсти. После дядо Алберт я е наследил, след това моят баща и сега аз се грижа за нея. Искаш ли да ти разкажа нещо интересно за къщата? Добре. Историята е следната. В една зимна нощ през 1821 година в съседната къща отзад избухнал пожар. Тогава, знаеш, не е имало пожарни коли и хората е трябвало сами да се справят с огъня. Но тъй като било през нощта и хората спели, пожарът бързо се прехвърлил от къща на къща, без никой да усети.
– И Къщата с ягодите също изгоряла? – попитах разтревожен.
– Точно тук е магията. Всички къщи наоколо изгорели до основи, само тази останала непокътната. Дори искра не паднала върху нея – завърши с особен тон Сиймор.
– Как е възможно?!
– Никой не знае. И може би никога няма да разберем.
Часовникът върху скрина отново издаде металически звук. Часът бе 11:15.
– Извини ме за минута – каза той и излезе. След малко се върна с Морс.
– Пак ли ще го пускате?
– Налага се, но за кратко.
Господин Сиймор отиде до прозореца и пусна птицата навън, после седна бавно на креслото.
– Какво друго ти разказа твоят приятел за къщата?
– Само това – сбърчих устни, – че е стара и че има духове. Той винаги говори такива неща.
– А онова симпатично момиченце с луничките... Харесва ти, нали? – Аз се усмихнах засрамен. – Тя има добро сърце. Трябва да си по-смел – окуражи ме господин Сиймор.
– Знам. И баба все това ми казва.
– Един ден и това ще стане. Ще пораснеш голям и ще видиш, че си много по-смел, отколкото предполагаш.
Нещо тупна на дъсчения под в коридора. Аз се извърнах към отворената врата на стаята и видях Рубенс, който измяука веднъж и се отърка в рамката на вратата.
– Рубенс?! Какво правиш тук?
– Дошъл е да те види...
Станах от мястото си и се опитах да го хвана, но той хукна да бяга и с няколко ловки скока се качи на втория етаж. Извърнах се към господин Сиймор, който прочете молбата, изписана на лицето ми, но остана категоричен:
– Не се тревожи за него. Ще се справи сам.
Върнах се с нежелание на канапето, притеснен за Рубенс.
– Ами ако се изгуби?
– Котките са способни да намерят пътя си на километри разстояние от дома, Роби. Той ще бъде добре.
Спокойният тон и благата усмивка на господин Сиймор ме караха да му имам доверие.
Малко преди 12 се качих на колелото и поех към вкъщи.
***
Седях на канапето в стаята на господин Сиймор и се взирах в миниатюрните прашинки, които танцуваха около процеждащите се слънчеви лъчи. Вишневият ми сок стоеше непокътнат.
– Баба каза, че го намерила на тротоара пред нас. Сигурно го е блъснала кола... – казах аз и усетих как гърлото ми се присвива.
– Съжалявам, Роби. Когато бях на твоята възраст, аз също имах котарак. Казваше се Самър. Беше рижав, зеленоок и мнооого игрив. Един ден просто изчезна и никога повече не се появи. Бях тъжен, много тъжен. Но после Самър започна да се появява в сънищата ми и така разбрах, че не ме е забравил.
– Благодаря ви, господин Сиймор, но вече не съм на пет и знам кога възрастните лъжат.
– Мислиш, че те лъжа? Ако ти помогна да видиш Рубенс отново, макар и само веднъж, ще ми повярваш ли?
Господин Сиймор ме гледаше изпитателно от креслото до прозореца. Слънцето падаше косо и огряваше половината от лицето му. Стори ми се странно, че всеки път го заварвам с едни и същи дрехи.
– Може би... Но това е невъзможно. Погребахме го до стария орех в двора. Бях там, преди да дойда.
Миг по-късно чух мяукане, което идваше някъде от втория етаж, и изведнъж Рубенс се появи на прага на стаята.
– Рубенс!!! – викнах аз и се спуснах към него. – Рубенс! Ти си жив!
Грабнах го в прегръдките си и той отърка глава в лицето ми. Целият треперех от щастие, че го виждам отново.
– Сега вярваш ли ми, Роби?
Аз кимнах доволно.
– Рубенс ще е тук за малко. После трябва да се връща.
В този момент не обърнах внимание на думите му. Просто стисках Рубенс и заравях пръсти в гъстата му козина. Нямам представа колко дълго е продължило всичко това, но изведнъж се сепнах от звъна на будилника върху скрина, после чух гласа на господин Сиймор:
– Тръгвай, Роби. Баба ти може да има нужда от теб. Аз ще се погрижа за твоя приятел.
Пуснах Рубенс, сбогувах се с него и тръгнах към дома. Усмивката не слизаше от лицето ми. Преливах от щастие и нямах търпение да разкажа на Били за това.
***
След погребението на баба спрях да ходя при господин Сиймор. Мама искаше постоянно да съм си вкъщи и да ѝ помагам за разни неща. После започна учебната година, трябваше да наваксвам с уроците по френски... Освен това знаех, че рано или късно нашите щяха да разберат за къщата и да ме накажат. Понякога ми беше много мъчно за господин Сиймор, но нещо все ме възпираше да отида.
Когато навърших деветнайсет, се записах в армията и се преместих да живея на другия край на града. На двайсет и четири срещнах Ема Пауълс – усмихната брюнетка с чаровни трапчинки, разположени симетрично от двете страни на устните ѝ, която наскоро бе започнала работа в армейския стол. Две години по-късно се оженихме. Били записа да учи право във Вашингтон, но започна да залита по водката и завърши в крайпътно дърво. С Лиса никога повече не се видяхме. Лятото на 59-та бе първата ни и последна среща. Когато се сбогувахме, събрах смелост и я целунах по бузата. Тя се усмихна и не каза нищо.
Дрезгавият грач ме извади от леката дрямка. Последните няколко седмици бях на легло в стаята на втория етаж и болестта ту ме унасяше в дрямка, ту ми даваше глътка въздух и ме оставяше буден. Когато погледът ми се проясни, видях, че от прозореца ме гледа птица – чисто черна, с лъскави пера и замъглени очи. Тя изграчи отново, после се откъсна от перваза и отлетя.
Къщата не се бе променила от последния път, когато бях в нея. Щом пристъпих прага и дървеният под тихо изскърца под краката ми, спомените нахлуха в ума ми като дива река и видях как някъде там, сред малките сенчести улици на Нешвил, едно деветгодишното момче върти с всички сили педалите на червеното си колело. Косата му е сплъстена, ръцете му все още са тънки и слаби, лицето му се усмихва, а безгрижието струи от него като пръски пролетен дъжд. После облече униформа, получи звезда, стана баща. После...
Пристъпих по коридора и надникнах във всекидневната. Там, седнал в креслото до прозореца, господин Сиймор кимна за поздрав и устните му благо се разтеглиха.
– Беше време, Роби. Нагоре по стълбите, последната врата вляво по коридора.
Аз кимнах спокоен и удовлетворен, после вдигнах очи към втория етаж и поех нагоре.
***
Още истории като тази ще откриеш в сборника "СПОМЕНИ И ПРИВИДЕНИЯ" тук