Заклетият пръстен

(част 1)

– Драго ми е да те видя, Роджър – рекох аз, стиснах ръката на моя домакин и седнах.

   – На мен също, Бенджамин. Благодаря ти, че прие поканата ми – рече сър Малкълм с тежкия си дрезгав глас и намести закръглената си фигура на креслото. Големият му корем издуваше бялата риза, с която бе облечен.

   – Лестър ми съобщи, че напоследък не си добре със здравето. Имам ли основания да съм загрижен за теб?

   Сър Малкълм махна с ръка.

   – Проклетото сърце ме мъчи пак. Сега съм по-добре, но не се знае дали бодежите няма да се появят във всеки един момент.

   – Бодежите могат да са симптом на проблеми с белите дробове. Сигурен ли си, че не искаш да сляза и да взема стетоскопа? Прегледът няма да представлява трудност.

   – Няма нужда, няма нужда. Добре съм, наистина – рече сър Малкълм и сръбна шумно от чая си.

   – Е, щом естеството на моето посещение не е медицинско, тогава с какво мога да съм полезен? Прощавай, че действам тъй директно, но любопитството ми надделява.

   – Разбирам те, разбирам те. Не искам да ти губя времето, затова ще ти разкажа защо те повиках. – Сър Малкълм прочисти гърлото си и започна: – Имам проблем с една моя племенница – Валънтайн Уилоус. Държи у себе си нещо, което ми принадлежи. По-скоро, нещо, което принадлежи на рода Малкълм, и тъй като тя отдавна не е част от него, вещта трябва да се върне там, където ѝ е мястото – в къщата ми. Повиках те, за да ми съдействаш с връщането.

   – Мога ли да попитам за естеството на тази „вещ”?

   – Пръстен. Семейният пръстен, който моят баща предаде на брат ми, когато беше на смъртния си одър – рече сър Малкълм и ми подаде рисунка на пръстена на жълтеникава хартия.

Пръстенът изглеждаше масивен, с плосък връх, на който бе изобразена буква „М”, заобиколена от различни краски и завъртулки.

– За този пръстен говоря.

   – Мис Уилоус е дъщеря на твоя брат, прав ли съм?

   – Така е. Валънтайн е дъщеря на Бенедикт. С него не поддържахме особено близки отношения. След смъртта на баща ни аз останах тук, в родния ни дом, а той пое на север, към Бирмингам, където се установи и ожени. Виждали сме се няколко пъти през годините, но срещите ни не бяха изпълнени с братска близост. Преди четири месеца получих вестта за неговата кончина.

   – Съболезнования.

   Сър Малкълм кимна одобрително.

   – Следващ въпрос: откъде сме сигурни, че търсеният пръстен е у мис Уилоус?

   – Мисис Уилоус. Омъжила се е преди известно време, но съпругът ѝ се споминал. Намерили го овъглен в плевнята, а сеното около него било непокътнато. Доста съмнителна смърт, бих казал аз, но това е тема за друг разговор, за който ти и аз нямаме време сега. Пръстенът е у нея, убеден съм с цялото си същество. Тя е последният човек, който е имал достъп до него. А и дори да не е у нея, само тя може да знае къде е. От теб се иска да намериш Валънтайн и да разбереш.

   – Надявам се, осъзнаваш колко много въпросителни има в този казус.

   – Абсолютно! Но нека привърша. Така ще получиш отговори на повечето твои въпроси. В петък вечер ще има бал в Лондон. Имам информация, че Валънтайн ще присъства на него. Уредил съм ти покана за бала.

   Сър Малкълм взе продълговат плик от масичката до него и ми го подаде. Вътре намерих поканата, на която с ръкописен шрифт бе изписано моето име, както и мястото и часът на събитието, а в десния ъгъл бяха наредени три червени печата.

   – Ето ти три паунда. Би трябвало да ти стигнат за хубав костюм и чифт лачени обувки, с които да се явиш на бала. – Сър Малкълм бръкна в десния джоб на жилетката си, остави парите на масичката и ги плъзна към мен. – Ето и още три паунда, с които да покриеш останалите разходи по присъствието си на събитието. Ако се наложи да похарчиш още, ще ти възстановя разходите в троен размер след това. А сега за хонорара ти – ако успееш да разбереш къде е пръстенът, ще получиш сто паунда от мен. Ако пък успееш ми го донесеш тук, получаваш триста. Как ти се струва?

   – Доста щедро от твоя страна. Но все още не разбирам защо толкова държиш на този пръстен?

   – Сантименталност. Няма друга причина да искам пръстена обратно. Споменах ти вече, че принадлежи на рода ми, и затова искам да е тук, при мен, без значение колко време ми остава. Не искам да го оставям в ръцете на други, още повече в ръцете на Валънтайн. А и смятам, че ти би могъл да се справиш успешно с изпълнението на тази задача – млад, висок, красив, интелигентен... Лесно ще откриеш Валънтайн, а впоследствие ще успееш да изкопчиш нещо от нея. Оттам насетне ще разчитаме на твоята изобретателност да разбереш повече за пръстена и да ми го донесеш. Оставям ти и двайсет паунда предплата за задачата. Не искам да ми ги връщаш.

   Сър Малкълм добави още двайсет паунда към онези шест, които вече бяха на масичката.

   – Моля те, Роджър. Няма нужда от това. Все пак още не съм приел задачата, а и шансът за неуспех според мен не е никак малък.

   – Настоявам да ги вземеш! Дори да не се получи нищо, това е ужасно много време от твоя страна, включително времето ти сега, а за времето трябва да се заплаща. По-скоро ще бъда разочарован, ако откажеш, не толкова – ако не се получи нищо с пръстена.

   – Разбирам, но двайсет паунда са твърде много пари, дори за времето ми днес и приготовленията за бала.

   – Нека си представим, че си ме консултирал по медицински въпроси, а след това си ме прегледал.

   – Скъпоплатен преглед.

   Сър Малкълм кимна.

   – Ще съм благодарен, ако приемеш задачата. Успееш ли да върнеш пръстена при мен, благодарността ми към теб ще е до живот.

   Сър Малкълм приключи и ме погледна в очакване на отговор.

   Трезвата мисъл ми подсказваше, че ако трябваше да приема задачата по някаква причина, то това най-малко бе заради парите, предлагани от моя домакин. Сто паунда бяха напълно достатъчни да платя наема на жилището си за година напред, а с триста паунда щях да живея спокойно поне в следващите три-четири години и изцяло щях да се концентрирам върху медицинската си практика.

   – Ще се заема – заявих аз.

   – Радвам се да го чуя, Бенджамин.

   – Но имам последен въпрос – как ще разпозная Валънтайн сред останалите жени на бала?

   – Опасявах се, че ще ме питаш това. За съжаление, нямам нейна фотография и не мога да ти кажа как изглежда, при все че съм я виждал за последно преди години. Оттогава със сигурност се е променила. Съдейки по моите спомени, не би трябвало да е повече от пет фута и четири инча, предполагам – слаба, с дълга кестенява коса. Млада е, на не повече от двайсет и осем години.

   – Бенки, белези, цвят на очите?

   – Пъстри. Очите ѝ са пъстри. Не помня да има бенки, нито белези. Опитай се да се сближиш с някого от обслужващия персонал. Те обикновено познават гостите по имена и ще те насочат.

   – Ще помисля и върху това. Не смятам, че ще ми създаде трудност.

   – Вярвам, че ще се справиш.

   – Искаш ли да обсъдим още нещо, Роджър, или съм свободен да потеглям обратно към Лондон?

   – Това е всичко.

   Аз станах, взех парите от масичката и се насочих към вратата.

   – Само още нещо, преди да тръгнеш, Бенджамин. Моля те да бъдеш внимателен с Валънтайн. Носят се слухове, че майка ѝ е жена, замесена с нечисти сили. Знаеш, че това се предава от поколение на поколение, затова бъди бдителен и не позволявай отношенията ви да се задълбочат.

   – Намекваш, че племенницата ти е вещица?

   – Предавам ти онова, което знам за майка ѝ. Не мога да гарантирам за валидността на това твърдение, но бях длъжен да ти го споделя.

   – За което ти благодаря, но не мисля, че има за какво да се тревожа. Последният случай на вещерство по тези земи е от 1804 г. Сега сме 1897 г. – почти век по-късно. А и аз самият съм човек на точните науки; не вярвам в наличието на подобни състояния, колкото и екзотично да звучат.

   – Бъди благословен, Бенджамин! – рече сър Малкълм и махна с ръка.

   – До скоро виждане, Роджър.

Целият разказ можеш да прочетеш в "Свръхсъдба".

„Ужасен сън. Какъв ужасен сън!” – помислих си аз, щом се надигнах от леглото и поставих нозе на хладния под. Мъглявите образи от съня, разиграващ се допреди секунди в главата ми, се откъсваха безвъзвратно от мен, подобно на шепа монети, устремили се към дъното на дълбок кладенец, и миг по-късно умът ми вече беше зает от мисли за предстоящия ден.

   Запътих се към кухнята, направих си каничка силен чай (щипка кардамон, щипка анасон, сух джинджифил и половин лъжичка зелен чай), а после се доближих до големия прозорец във всекидневната и се загледах навън. Отпих от чая; глътката бе силна и тръпчива за небцето ми. Отпих и втора и вкусът на отварата вече не ми се струваше толкова остър. Джинджифилът омекотяваше течността и оставяше лек парлив послевкус, който изпълваше съществото ми с топлина.

   Оставих чашата на перваза на прозореца и се присетих за телеграмата от сър Малкълм, която бях получил предходния ден. Що за ирония – действието в съня ми се разиграваше именно в дома на сър Малкълм: от комина на къщата му излизаше дебела слузеста змия, която впоследствие уви огромното си тяло около къщата и я задуши. Аз самият се намирах на двора и наблюдавах безучастно действията на влечугото, обзет от чувства на изумление и безпомощност. Странен сън. Успя да провокира у мен размисли за природата на човешките сънища, въпреки че не вярвам в наличието на каквото и да е по-специално значение на съня освен физическото възстановяване на тялото.

   Отидох до масата и прочетох телеграмата отново. Написаното в нея не разкриваше какво бе естеството на срещата, за която сър Малкълм настояваше, но нещо ме караше да мисля, че Роджър не се нуждае от медицинската ми компетенция. Текстът гласеше:

 

   Моля да ме навестиш, по възможност в събота между 16 и 17 часа. Надявам се да удовлетвориш молбата ми.

– Сър Роджър Хенри Малкълм

 

   Замислих се дали да не споделя съня си със сър Малкълм при визитата ми у тях, но това едва ли щеше да ни донесе някаква облага, затова се отказах. После сънят ми се разми окончателно, а аз се заех с уговорените за деня прегледи и визитации.

 

   На следващата сутрин наех карета и се насочих към Гилфорд, където живееше сър Малкълм. Щом стигнах дома на моя домакин, спрях каретата до ниската ограда, завързах Луцифер за едно от железата и пристъпих към двора.

   Къщата на Роджър представляваше огромна викторианска постройка с конични покриви, тъмни керемиди и множество стаи, които се съмнявам, че се използваха. Прозорците бяха високи, в модерния за онова време френски стил. Входната врата на къщата разполагаше с малко декоративно прозорче на нивото на очите. Оградата отпред бе съставена от ред къси метални пръти и по-скоро имаше декоративен характер, придавайки допълнителен чар на мястото.  

   На вратата ме посрещна Лестър – прислугата на сър Малкълм. Беше в средата на трийсетте, с изтънчени до театралност обноски, прилежно пригладена коса, избръснато лице и малки лукави очи.

   – Добър ден! – поздравих аз и свалих цилиндъра от главата си.

   – Доктор Чилтън! Радвам се да Ви видя! – поздрави Лестър с високопарен тон. – Сър Малкълм Ви очакваше с такова нетърпение... Влизайте, влизайте! – рече мъжът и се отмести галантно встрани.

   Пристъпвайки в дома, се озовах в огромната всекидневна, заобиколен от аристократична мебел и лукс.

   – Моля Ви, заповядайте насам! – Лестър ме хвана за лакътя и ме подкани към канапето в средата. – Сигурно искате нещо ободряващо или пък нещо отпускащо след дългия път. Какво ще кажете за едно бренди?

   – Няма нужда, благодаря. Чаша вода е достатъчно.

   – Сигурен ли сте? Това бижу в бутилката тук е на цели четиринайсет години! – Лестър постави показалец върху четвъртитата тапа на бутилката от масивно стъкло и потупа няколко пъти. – Вижте само този цвят на тъмен кехлибар! Тези махагонови нюанси... И този топъл опияняващ аромат на дъб и шотландска традиция...       

Лестър повдигна тапата, вдиша дълбоко с притворени очи и тихо изстена.

   – Благодаря Ви, но не съм привърженик на твърдите питиета. Ще съм благодарен само на чаша вода.

   – Нека бъде поне чай. Сър Малкълм ще се радва да сподели следобедния си чай с Вас.

   – Съгласен. Нека бъде чай.

   – Чудесно!

   Лестър извади луксозен порцеланов сервиз от шкафчето и се запъти към съседната стая.

   – Говорейки за сър Малкълм – къде всъщност е той?

   – Очаква Ви – провикна се Лестър. После се чу звукът от разливането на гореща вода и мъжът се появи обратно с поднос на ръце. – Горе в стаята си е, но преди обед не се чувстваше добре. Предполагам, знаете, че напоследък има проблеми със сърцето... Иска ми се да проверя как е, преди да Ви заведа при него.

   – Медицинската ми чанта е в каретата навън. Мога бързо да я донеса, ако се наложи.

   – О, колко мило от Ваша страна, но искрено се надявам да не се стига до нея. Фактът, че уважихте поканата на сър Малкълм, говори много за Вашето великодушие.

   – Не бих използвал толкова силна дума. Приемете го просто за следобедна визита – усмихнах се аз.

   Лестър ми отвърна с изкуствено дръпване на устните.

   – Между другото, чухте ли новината за сър Стилтън? – рече спонтанно той.

   Аз сбръчках вежди и го зачаках да продължи.

   – Съпругата му, лейди Жозефин, е починала онази нощ.

   – Може би имахте предвид дали съм чул новината за съпругата на сър Стилтън. Да, разбрах за нея. Все пак присъствах на аутопсията.

   – Колко жалко. Беше толкова красива дама... – рече умилително той.

   Аз отпих от чая.

   – Не е ли странно, Лестър... В края на 19-и век все още смятаме жената за неравностойна на мъжа. А жените са толкова интелигентни и находчиви същества; дори ги намирам за малко по-способни от нас, мъжете. Изключвам фактора физическа сила, разбира се.

   – Никак нямах това предвид, доктор Чилтън. Беше... неясно формулирана мисъл от моя страна. Подкрепям Вашите разсъждения. Напълно!

   – Не се притеснявайте, Лестър. Просто дадох воля на иронията си, което може би бе неуместно.

   Лестър кимна бавно, после насочи поглед към двора.

   – Красиво животно имате, доктор Чилтън. Чисто черен жребец! Излъчва някакъв... аристократизъм!

   – Красив и издръжлив, бих добавил аз. Едва ли има нещо аристократично у него предвид цената му, но се радвам, че не се изтощи и за секунда по пътя насам въпреки неравностите и меката почва по този край.

   – Хм... Определено изглежда издръжлив. Задните му крака са доста развити. Излъчват мощ! – рече развълнуван Лестър. – Простете, ако ще прозвучи нахално от моя страна, но как се казва този екземпляр? Конете са ми ужасна слабост и не ми се иска тази красива гледка да остане безименна...

   – Луцифер. Името му е Луцифер.

   – Сатанинско название. Подхожда му на черния цвят.

   – Всъщност е ангелско. Схващането, че Луцифер има нещо общо със Сатаната, е погрешно. Според историята Луцифер първоначално е бил ангел и името му означава „Носител на светлина”. Собственикът на жребеца явно е проявил чувство за хумор при избора на име. А сега удобно ли е да проверите как е сър Малкълм? Знаете, че денят е къс и слънцето се губи от хоризонта около 5, а ми се иска да съм в града, преди да се е смрачило съвсем.

   – Нима мракът Ви създава дискомфорт?

   – Никак. Все пак често ми се налага да пътувам нощем и съм свикнал да намирам пътя с фенер. Тревожа се по-скоро за животното.

   – Разбира се. Ще проверя сега.

   Лестър кимна, след което с бавни стъпки заизкачва стъпалата, водещи към втория етаж на къщата. След по-малко от минута мъжът се появи обратно.

   – Сър Малкълм е готов да Ви посрещне.

   – Чудесно! – отвърнах аз, взех чашата чай и цилиндъра си и се изправих.

   – Аз ще се погрижа за чая – рече меко Лестър. – Заповядайте нагоре.

   Влязох в голямата стая на втория етаж, която служеше като кабинет на сър Малкълм. Отляво бе разположена скромна библиотека, състояща се от четири рафта, а на срещуположната стена бе поместена камина, от която в стаята се долавяше миризмата на опушено. Сър Малкълм бе седнал в креслото до прозореца, а на мен се падаше честта да заема люлеещия стол срещу него.

Телефон: 0887 808069

Последвай ме:

  • Facebook - White Circle
  • Instagram - White Circle