Призрачен отряд

Франц Хоф – журналист в „Heute!”, 23 г.

Йохан Шмит – магистър по философия, 25 г.

Райнер Маас – готвач, 24 г.

Рихард Крюспе – счетоводител, 25 г.

 

   Йохан се бе покатерил на една от гредите на тавана на плевнята и лежеше на нея. Левият му крак бе изпънат, а десният - присвит в коляното. Ръцете му бяха зад тила, а устните му въртяха дълга пшеничена сламка и от време на време редник Шмит я  придъвкваше и засмукваше края ѝ, сякаш очакваше от сухия стрък да потече сладък нектар. Райнер вече над час дялкаше някаква дървена летва, която бе отчупил от оградата, а Крюспе прелистваше страниците на стар влажен вестник. Франц бе забил лакти в прашния перваз на прозореца и наблюдаваше двора през стъклото. Всички бяха по потници, с изключение на Франц, който бе наметнал войнишката си куртка. Телата им бяха потни, мръсни и лепкави, но никой не се оплакваше.

   - Ей, Йохи! – провикна се Райнер отдолу, без да вдига поглед от летвата. – Ако майка ти те види къде си се качил, ще те нашамари здравата.

   - Майка му ако го види сега, ще го бие по кльощавия задник от тук до Мюнхен – добави Крюспе и двамата с Райнер се разсмяха. Оживените им погледи се срещнаха за миг, после Крюспе отново заби глава във вестника.

   - Майка ми умря от туберколоза шест месеца преди войната да започне – рече Йохан със спокоен тон и извади сламката от устата си като да бе цигара. После извърна тялото си настрани, седна на гредата за секунда-две и скочи в купчината сено под него. Крюспе и Райнер проследиха падането, а щом Йохан се изправи, отърси сеното от себе си и се приближи до Райнер. Ръцете на редника спряха да движат ножчето по дървото.

   - Но пък аз, Райни… - рече Йохан и застана пред своя другар, - аз бих нашамарил сестра ти ей тук, на този под, докато ти дялкаш тоя кол.

   В плевнята настана мълчание за кратко, после всички избухнаха в смях. Франц се извърна към другарите си, усмихна им се леко, после пак извърна поглед към двора. Райнер го забеляза с периферията си.

   - Ей, Франц, ти да не залепна за този прозорец там? Стоиш от сутринта на него…

   - Франц, ти имаш ли сестра, бе? – попита Крюспе със закачлив тон.

   - Имам… - отвърна Франц. – Мъжът й е майор в сухопътните. Не те съветвам да си го мериш с него.

   - Ха, майор! Спах с жената на един майор вечерта преди да тръгнем за Ленинград. – отвърна Крюспе.

   - И как беше? Дойде ли да те изпрати до влака на сутринта? – попита Райнер.

   - Не стигнахме дотам. Тръгнах си в 11. Тая бе по-пияна и от най-пияния руснак, който съм виждал някога.

   Франц вдигна предупредително ръка във въздуха, останалите забелязаха знака му и замълчаха. „Идва!“, прошепна редникът и четиримата се пръснаха из краищата на плевнята, заемайки скришни позиции. Крюспе и Райнер се свиха плътно зад купата сено, Йохан успя да се промуши зад трите метални варела с жито, а Франц се сви в сянката на наредените в далечния край дърва за огрев.

 

   Альоша Медведев открехна вратата на плевнята и предпазливо се подаде. Очите му обходиха пространството от пода до тавана и след като не откри нищо, ниският тантурест мъж изпсува и се запъти към варелите с жито. Крюспе подаде глава зад купата със сено и проследи как селянинът повдига капака на единия варел и загребва тас жито. Не го изпускаше от поглед; знаеше, че Йохан се бе скрил там и само едно погрешно движение можеше да го издаде. Ако селянинът бе заподозрял нещо, Крюспе бе готов на мига да изскочи или да му отвлече вниманието с някой предмет наблизо.

   Альоша взе таса и излезе навън, притваряйки плътно вратата на плевнята зад себе си. Когато четиримата бегълци го чуха да вика кокошките на двора, решиха, че опасността е преминала и излязоха.

   - Чудно скривалище, Шмит! Няма що! – рече Крюспе с нотки сарказъм и гняв в гласа.

   - Това успях да намеря в последния момент – отвърна Йохан. Думите му звучаха по-скоро като констатация, отколкото като оправдание.

   - Можеше да дойдеш при нас! Той никога не ходи зад сеното! – продължи да го хока Крюспе.

   - Аз съм го виждал да заобикаля – намеси се Франц.

   - Тук вече не е безопасно – рече Райнер. – Рискуваме да ги изплашим, ако ни разкрият. От колко време сме тук?

   - Скоро май ще стане една година… - отвърна Йохан.

   - От 2 декември, 1943 година сме тук – рече Франц.

   - Нямаме голям избор. Или трябва да се пръснем, или да останем тук, но да сме по-предпазливи – рече Райнер.

   - За нищо на света не трябва да се пръскаме! – тросна се Крюспе още по-разпален.

   - Ако намерим някой стар склад или изоставено депо, може би ще сме по-добре – рече Франц. - Там няма да пречим на никого.

   - Оставаме тук до края на зимата. После ще търсим нещо по-добро – рече Райнер и останалите кимнаха в знак на съгласие с него.

 

***

 

   Альоша влезе сърдит в къщата и хвърли каскета си на масата.

   - Проклети невестулки! Писна ми от тях!

   Лена видя гневното изражение на съпруга си и побърза да му налее чай.

   - Не им обръщай внимание, Альоша. Не са ни направили нищо лошо досега –опита се да го утеши тя.

   - Как да не са! Постоянно трополят и се кикотят – денем и нощем! Чуват се от двора още! След някой и друг ден като падне снега и… ще почнат да задигат кокошките една по една!

   - Щом досега не са взели нищо, значи и занапред няма да посегнат.

   - Ще вземат! Ще видиш! Като останем без яйца и без месо, ще видиш, че съм бил прав! – навъси се още повече Альоша и лицето му поруменя. Бръчките по челото му сега изглеждаха още по-дълбоки и заплашителни. – Следващият път като ги чуя, ще взема пушката и стрелям наред. Все някоя ще падне…

   - Стига, Альоша… - Лена промълви умолително и постави ръка на рамото му. Миризмата на обор, лъхаща от дрехите му, не повлия на настроението ѝ. – Не се ядосвай за такива неща. Пак ще ти стане лошо…

   Альоша не отвърна нищо. Няколко секунди остана умълчен, после сръбна шумно от чая и това като че ли го успокои.

 

***

 

29 ноември, 1943 г.

 

   Йохан лежи в тесния окоп. Лицето му е бяло като гипс, устата му - зейнала, а очите му - неподвижни. Скоро може би ще е мъртъв; съзнанието му лъкатуши между замръзналия окоп и света на отвъдното, и ту се съвзема за секунда, ту пак угасва. Шрапнелите са го покосили в кръста, точно над опашката, и не може да движи краката си. Панталонът му е подгизнал в кръв и урина. Дори да се случи чудо и да ги спасят и закарат до медицински пункт, Йохан ще издъхне от раните си. Загубил е твърде много кръв и няма лекар на този свят, който да го отскубне от силната прегръдка на смъртта.

   До Йохан се е свил Крюспе. Болестта го тресе ужасно. Слаб е; няма сили да повдигне и клечка от земята. Не говори, само хрипти. Целият гори от високата температура, а в същото време умира от студ. Умът му е скован. От време на време в главата му блесва някой спомен за сестра му, за майка му, за леля Вилма, за детството, за училището… Странното е, че всички тези спомени са черно-бели. Може би защото Крюспе вече усеща, че никога повече няма да види сестра си, но отказва да приеме това. Бори се да задържи спомена колкото се може, по-дълго, преди безвъзвратно да затвори очи.

   Райнер е облегнал гръб на студената пръст и се опитва да държи главата си изправена. Устата му се пълни с кръв, която плюе на всеки трийсетина секунди. Слюнките са засъхнали по брадата му. Ранен е тежко. Още вчера го удариха в дясното бедро и в ребрата, а днес шрапнелите го засякоха и в челото. Франц бе успял да го довлече в окопа, но количеството загубена кръв от вчера и днес е твърде много.

   Йохан вече не диша.

   Франц обаче е жив и ако оставим настрана зъзнещото му тяло и навехнатото рамо, е относително добре. В ръката си държи пистолет, в който са останали четири патрона. Пръстът му не е мръднал от спусъка, откакто завлече другарите си в окопа. В полето зад него се чуват изстрели. Франц се повдига  леко, за да погледне, и точно в този момент един от неговата рота е застрелян в главата от противников войник. Руската войска е значително по-силна и по-многобройна, и настъпва през замръзналото поле с хъс. Битката е обречена. Скоро всички немски войници ще паднат и ще останат само четиримата в окопа.

   Франц се скрива бързо и стисва пистолета още по-силно. Мисълта за смъртта не го плаши. Всъщност младият журналист от Мюнхен, който допреди месец пишеше за войната, въобще не мисли за смъртта. Сякаш тя не съществува. Мисли само за битката, за настъпващата войска, за ранените му другари и за пистолета. Не пази патроните за себе си; не вярва и че ще бъде пленен. Вярва в това, че трябва да бъде смел и да не отстъпва. Затова въздъхва веднъж и решава да се подаде отново, когато вражески войник прескача окопа над главата му и шепа пръст пада в очите на Франц. Той се скрива бързо. Беше ли го видял онзи? Щеше ли да се върне? Франц затаява дъх и е готов да стреля, ако войникът се появи отново, но нищо. След секунда прескачат още двама, петима и цяла дузина, а Франц лежи и стиска пистолета. Безсмислено е да стреля сега.

   Врагът отминава и Франц решава да се подаде отново и да погледне назад. Полето е пусто. Очите му виждат само трупове на войници със свастики по ръцете и тук-там някой съветски офицер. Това едновременно го успокоява и плаши – битката е притихнала и точно това е моментът, в който трябва да действа, ако иска да спаси себе си и останалите. Крюспе започва да стене нещо зад него. Франц решава, че другарят му просто бълнува, затова оглежда полето за още секунда-две и се прибира. Точно тогава вижда вражеския войник – застанал срещу него, държащ огнехвъргачка в ръка.

 

29 ноември, 1944 г.

   От няколко дни снегът покриваше двора на Альоша Медведев. Кокошките бяха прибрани на закрито, а 7-годишната кобила Наталия бе в малката конюшня отстрани на плевнята. Температурата навън бе под нулата дори и през деня; чешмата на двора бе замръзнала, което бе повод Альоша да ругае всеки път, щом се появеше нуждата от вода. 

   Йохан бе седнал на земята и бе облегнал гръб о кирпичената стена на плевнята. Беше по бельо. По лицето му се стичаше пот. Беше му адски горещо! Всяка клетка в тялото му усещаше непоносимото парене и като че ли на няколко пъти младият мъж губеше съзнание. Останалите също бяха полуголи. Крюспе се бе подпрял на една дъска, свел глава надолу и взиращ се в капчиците пот, които падаха от носа му и тупваха в земята. Водата се стичаше по гърба му на тънки вадички. Райнер бе легнал в далечния ъгъл, също потънал в пот. Ръцете му бяха зад тила, а очите забити в тавана. Всички мълчаха; погледите им бяха изпразнени и впити в миналото. Сякаш сцената се случваше отново и отново, но с различно темпо: десетте секунди се разтягаха в цял един ден.

   Франц приемаше жегата спокойно, или поне видът му не излъчваше страх или отвращение. Младият мъж се доближи до прозореца и с интерес разгледа под светлината парата, която кожата му излъчваше. Сякаш под нея течеше огън.

 

2 декември, 1944 г.

   - Старт! – извика Райнер и започна отривисто да отброя на глас, докато Йохан и Крюспе се набираха един до друг на напречната греда.

   Съревнованието помежду им бе започнало на шега, но когато Райнер направи четиридесет набирания, мъжете започнаха да се боричкат с крака и всеки се опитваше да събори другия.

   - Леле, Крюспе, откъде ги извади тия ритници? – рече Райнер с изненада.

   - Кой води? – попита Франц и се присъедини към другаря си.

   - Поравно са засега. Ама гледай какви ритници му вкарва само.

   - Аз залагам на Крюспе.

   - И аз съм за него. А уж Йохан беше най-якият в ротата… Гребец, щангист, не знам си какво…

   - Падай! Падай! – викаше Йохан.

   - Откажи се, маймуно! – отвърна му Крюспе.

   Тогава Йохан успя да нанесе точен удар в ребрата, Крюспе се пусна от гредата и тупна долу. Райнер и Франц въздъхнаха разочаровани. Йохан скочи до тях и постави ръце на хълбоците си.

   - Кой каза, че е за Крюспе? – попита нахакано той и огледа лицата на двамата.

   - Беше на косъм! – отвърна Райнер. – Крюспе е същинско магаре. Ритниците му са като бутало на картечница.

 

   Альоша излезе от дома си и се насочи към плевнята, когато чу виковете и реши да се върне обратно. Премина гневен през кухнята и се насочи към килера. Лена на мига отгатна намеренията на съпруга си – отиваше за пушката.

   - Ей сега ще ги направя на кайма! Ей сега! – закани се той и премина обратно през къщата, зареждайки оръжието.

   - Альоша! Недей! – провикна се Лена, но думите ѝ не можеха да променят онова, което Альоша бе намислил.

   - Бързо! Покривайте се! – прошепна Франц, зърнал Альоша в последния момент.

   Йохан и Райнер се стрелнаха за купата сено. Крюспе се поколеба за секунда, но в последният момент видя ръкомахането на Йохан и се хвърли при тях. Франц се сви зад варелите с жито.

   Селянинът влезе разгневен в плевнята. Ушите му доловиха шума зад купата сено и той инстинктивно насочи пушката натам, след което стреля два пъти, целейки се ниско в земята, където смяташе, че невестулките се криеха.

   - Мръсни гадини! – изруга той! Очите му пламтяха от гняв. – Изчадия долни!

   Селянинът остана няколко секунди на място. Ушите му пищяха от изстрелите, но той все пак изчакваше, за да види резултата. Нищо вече не шаваше. След като се увери, че невестулките ги няма, мъжът се върна с тежки стъпки в къщата и изпита доволство от стореното.

 

29 ноември, 1943 г.

   Франц насочва пистолета си към войника, но огнената струя избухва в лицето му и той лумва като факла. Куршумът не намира целта и отеква във въздуха. Врагът мести струята върху Райнер, после върху Крюспе и накрая върху Йохан, след това ги повтаря в обратен ред. Горящият керосин облива младите мъже, докато телата им пламтят като вестници. Никой няма не се съпротивлява. Дори Франц се строполява настрани, задушен от пламъците и парализиран от нечовешката болка.

 

   Войникът приключва и побягва обратно към своите.

 

2 декември, 1944 г.

   Крюспе, Райнер и Йохан излязоха иззад купата сено и оглеждаха местата, където сачмите бяха преминали. Крюспе и Йохан бяха уцелени в краката и коремите, а Райнер само в бедрото. Франц излезе от покритието си и се приближи към тях; всички се взираха в дупките, от които не течеше кръв. Нямаше и болка. Телата им отдавна не усещаха нищо физическо. Студената земя в окопа отдавна бе погълнала овъглената им плът, а душите им търсеха своя път към дома. Докато го открият, плевнята на Альоша Медведев ще бъде тяхното скривалище.

Телефон: 0887 808069

Последвай ме:

  • Facebook - White Circle
  • Instagram - White Circle