Брилянтин

(откъс)

   – Имам документи и ми вързаха тенекия – рекох аз с леко отегчен вид.

   Мъжът събра вежди и ме погледна с недоумение.

   – Ако ще ме питаш дали имам документи – да, имам. Мога да ти ги покажа.

   – Не съм полицай, ако това имаш предвид – отвърна спокойно той.

   В този миг усетих как вълната от задушаващо напрежение се разтапя и изчезва някъде зад мен.

   – Реших, че си ченге.

   – Не съм. Би ли дошла с мен?

   – Дали бих дошла къде и за какво? И за колко? – добавих аз, за да съм сигурна, че непознатият е наясно с мен.

   – В хотелската ми стая. Отседнал съм в „Кристъл Тауър”. Ще ти платя каквото е необходимо – рече делово той.

   – Става – отвърнах аз, огледах се и тръгнах към колата. – Идвай! Някой може да ни види тук!

   С бързи крачки се насочихме към автомобила, качихме се и потеглихме.

   – „Кристъл Тауър”, а? Там не е ли скъпичко?

   – Не знам... Всички хотели са ми еднакви – отвърна безразлично той. – Теб не те ли е страх да обикаляш сама по това време?

   – Свиква се. А и нали не вярваш, че някой ще си наеме проститутка през деня...

   Той продължи да шофира съсредоточен.

   – Колко време ще си с мен?

   – Не съм сигурен. Ще решим в хотела.

   – Тези неща се уговарят предварително – рекох учтиво аз, за да не го отблъсна, но в същото време да изкопча онова, което ми бе необходимо.

   – Не съм мислил за време. Ще си тръгнеш, когато ти омръзне.

   – Ще ти напомня това. Ти не си от тук, нали?

   – Не.

   – Работа?

   – Не точно.

   – Значи си тук за удоволствие.

   Той не отвърна нищо. Явно не бе от типовете, които държат на опознаването преди действието, затова реших да не задавам повече въпроси и изчаках, докато стигнем хотела.

 

   – Влизай – рече той със същия делови тон, с който ми бе предложил. – Разполагай се, където желаеш.

   Хотелската стая бе огромна. Стените бяха боядисани в кремаво, а подът бе в тъмен махагон. Мебелите бяха кожени. В далечния ъгъл бе разположена голяма спалня с четири декоративни възглавнички по нея. Харесаха ми, затова си избрах спалнята, свалих си обувките и седнах по турски в средата.

   – Как се казваш?

   – Жизел – изстрелях мигновено аз и се разсмях. – А ти?

   – Ричард – промълви той.

   – Американец ли си?

   – Живея в Щатите. Тук съм за няколко дни.

   – Щатите. Интересно... Винаги съм искала да отида там. Може би в Маями или Лос Анджелис...

   – Това не е истинското ти име, нали?

   – Разбира се, че не е. Дори да ти кажа някакво име, как ще си сигурен, че не те лъжа? И какво значение има как се казвам?

   – Няма. Твое право е да го запазиш в тайна – отвърна Ричард, без да се обръща към мен.

   – Оливия. Това е истинското ми име. Дори да си ченге – все ми е тая. Закопчавали са ме няколко пъти вече.

   – Не съм. С бизнес се занимавам. Затова и съм тук.

   – Значи бях права, че си тук по работа.

   – Бизнесът и работата са две различни неща.

   Ричард взе една от чашите на масата, извади бутилка с алкохол от минибара и си наля.

   – Искаш ли уиски?

   – Не.

   – Не пиеш или те е страх да не ти сложа нещо в питието?

Цялата история можеш да прочетеш в "Свръхсъдба".

   Излязох на улицата и миризмата на урина поряза ноздрите ми изведнъж. Беше малко след 9 и нощта вече се бе надвесила над града, превземайки всяко негово кътче, всяка негова душа. След няколко крачки вече бях на оживения булевард, което само добави нови щрихи към мизерната картина, която градът представляваше нощем.

   Поех по тротоара и се слях с тълпата. Шумът от преминаващите автомобили завибрира в ушите ми, но бързо свикнах с него и стържещите звуци се превърнаха в ехо. Около мен се чуваха клаксони, ръмжащи двигатели, а някъде пропищя и сирена на линейка. Нищо не трепна в мен; дори не се обърнах да видя в коя посока се движи оранжевият бус, равнодушно превозващ поредния болен или разделящ се с живота човек. Отдавна бе спряло да ми пука за подобни неща.

   Тълпата бе същата, както всяка друга вечер – пияници, наркомани, проститутки, луди и самотници. Такива са повечето същества, които странстват из нощта. Вампири. Като че ли през деня са скрити от света в някоя дупка, а нощем излизат вкупом и превземат града с гноясалите си души, изливайки цялата помия навън.

   Откъслечни думи, псувни, гърлен смях, миризма на пот, миризма на анасонов алкохол и на евтини сладникави одеколони, минаващи за парфюм. Това усещах всеки път, щом преминавах по тази улица нощем. Странно нещо е нощта. Сякаш е някаква тъмна космическа сила, която бди над всичко и всички, подобно на зла безмълвна вещица, дебнеща поредната си жертва. И никога не можеш да си сигурен дали този път не е решила да отнеме точно теб.

Злокобно.

 

   Застанах на обичайното си място и зачаках. Всичко се случваше така: клиентът идва, оглежда ме, договаряме се за време и пари и после отиваме в някой забутан хотел или квартира. Случвало ми се е да откажа – ако човекът не ми вдъхва доверие или пък ако ми е твърде противен за секс. В общи линии имам около десетина секунди да преценя човека срещу мен, дори по-малко. Ако интуицията ми ме подведе, мога да свърша в затвора, в болницата или пък в моргата, както е ставало с други момичета, при това неведнъж.

   Случвало ми се е да откажа и след като вече съм се съгласила да бъда с човека, но това не е добра практика. Излиза ти име на капризна и своенравна курва, а това отблъсква клиентите. Дори в тази работа си има тънкости, които с времето се научават. И ако искаш да имаш клиенти и да изкарваш добри пари – трябва да се адаптираш.

 

   Наближаваше 1 след полунощ и с изключение на група наркомани и някакъв налудничав тип никой не се спря при мен. Нощите без клиенти са несигурни и особени. Понякога се случва никой да не дойде до сутринта и времето да мине спокойно. Докато друг път – точно когато реша, че вечерта ще е празна и ще мога да си почина от извратеняци – става нещо, което преобръща нещата или пък ме разтърсва из основи. В една такава нощ сводникът ми ме преби. В друга – група мъже се гавриха с мен. След това бях спряла да излизам за известно време, но месеци по-късно ми се наложи пак да прегърна улицата. Марсел вече го нямаше. Момичетата казваха, че е в затвора, а други твърдяха, че е умрял от свръхдоза. Искрено се надявам второто да е истина.​

   Поех с бавни крачки към мястото, където живеех. Опитах се да вървя спокойно и се надявах, че все пак ще срещна някого и ще успея да заработя едни бързи 70-80 евра. Минах покрай един черен паркиран в насрещното автомобил и хвърлих бърз поглед към лицето на шофьора, което се отразяваше в огледалото за странично виждане. Беше симпатичен; около 40-годишен, с тъмни очи и гладко лице. Макар и някои да ми допадаха на външен вид, опитът ми ме бе научил да нямам доверие на красотата. Очите на злото могат да бъдат в различни цветове и дори и зад най-красивото лице може да се крие жесток и безскрупулен човек.​

   Погледите ни се срещнаха и задържаха за няколко секунди, след което отместих очи и продължих. Неуспешен опит.

Тъкмо наближавах края на улицата, когато чух някой да тича зад мен и се обърнах внезапно. Беше мъжът от колата. „Полицай!”, изстреля умът ми мигновено и зажужа като гигантска електроцентрала, търсейки варианти за измъкване.

Телефон: 0887 808069

Последвай ме:

  • Facebook - White Circle
  • Instagram - White Circle